Facebook

вторник, 21 ноември 2017 г.

Обединеното кралство е най-голямата офшорна зона в Европа

- Наскоро гръмна скандалът “Парадайс пейпърс", с досиета, изготвени от международен консорциум от разследващи журналисти. В основата на разследването е германският вестник “Зюддойче Цайтунг”, а в консорциума участват и авторитетни медии като Би Би Си, “Ню Йорк Таймс”, "Гардиън", “Льо Монд”. Те са автори и на т. нар. Панама пейпърс, излезли в публичното пространство през пролетта на 2016-та. Адвокатската фирма "Апълби" е източник на информацията, като се твърди, че системата й била атакувана от хакери. Как ще коментирате това, господин Недялков?

- “Апълби” е тежката артилерия в офшорния бизнес. Създадена е преди повече от 120 г. Един от първите съдружници в нея, преди това е бил главен прокурор на Бермуда. Имат близо 500 служители по цял свят. Печалбите им са над 100 милиона долара годишно. Обявени са за кантора № 1 за 2015 г. в областта на корпоративното право. Едва ли е толкова лесно да се хакнат сървърите им.

Това е чиста проба криминален акт. Чрез престъпление е придобита чувствителна лична информация, при това защитена от закона, адвокатска тайна. Не вярвам, че става дума за обикновено хакерство.

Това е целенасочена атака с участието на вътрешен човек. Вече никоя от фирмите от този бранш не държи цялата си информация на един компютър, който съвсем удобно да бъде хакнат и документите да потекат онлайн.

Някой иска да покаже на богатите и известните, че не са чак толкова недосегаеми...

Когато клиентът иска да регистрира фирма в страна без публичен търговски регистър, той има сериозни основания името му да не се свързва с тази фирма. Следователно и адвокатските кантори полагат всички усилия да запазят тайната.

Като собственик на фирмата и като неин директор се записва подставено лице. Това лице издава на действителния собственик специален документ, т. нар. тръстова или фидуциарна декларация. Така се гарантират правата на клиента, който стои реално зад фирмата. От своя страна той подписва на подставения собственик и директор декларация за действителен собственик и писмо за освобождаване от отговорност.

Тези документи не се представят публично и обикновено се съхраняват в сейфове, за да бъдат използвани при спорове между клиента и кантората.

Никой адвокат не държи на едно място тези документи и регистърните книжа на фирмите. Практикува се обикновено системата на тайните служби. В един опис са обслужваните фирми с техните имена, адреси, вписани акционери и директори. В друг списък са имената на действителните собственици и в трети – псевдонимите на клиентите.

Регистрираните фирми се свързват с псевдонимите, а последните с действителните собственици. Трите списъка се съхраняват на различни сървъри, като ограничен брой служители имат достъп и до трите. Обикновено в кантората е официалният списък, а псевдонимите и реалните собственици се съхраняват на уеб-базирани сървъри някъде по света, защитени с много сериозни пароли, известни на малко лица.
Дори да хакнат или откраднат компютъра от офиса на фирмата, няма как да разберат кои лица зад кои фирми стоят.

Така че отново някой пуска малко повече пара в свирката. Освен това публикуваната информация е за операции от преди 10-12 години, т. е. всяка давност навсякъде по света отдавна е изтекла и на замесените лица не може да бъде търсена нито наказателна, нито данъчна отговорност, освен в някои много редки случаи.

- “Офшорка” се превърна в мръсна дума? Какво представлява офшорната зона?

- Няма мръсни думи, мръсен е смисълът, който човешкото съзнание влага в тях. Винаги по света е имало държави и територии с благоприятно законодателство за разлика от други с по-неблагоприятно. Иначе казано, за да съществува “данъчен рай”, някъде има “данъчен ад”. Не можем да упрекваме хората, че бягат от ада...

Помните, великият френски артист Жерар Депардийо дори стана руски гражданин, за да избегне непосилните данъци в родината си. По принцип се приема, че класическата офшорна юрисдикция включва две неща: първо - изключително ниско или никакво данъчно облагане на доходите и печалбите и второ - липса на публичен търговски регистър или, ако има такъв – в него да е допустимо да се вписват подставени лица като собственици и директори. Същевременно предпочитани са такива държави, които освен тези две условия, имат и добра инфраструктура и сигурна банкова система.

За съжаление, специално в България, “офшорка” стана мръсна дума покрай криминалната приватизация на огромни индустриални предприятия, където случайно или не, бе допуснато да участват фирми без ясни собственици.

Иначе съществува клон на правото - „право на офшорните юрисдикции”, а през офшорния бизнес се управляват активи за стотици милиарди в световен мащаб. Повечето водещи търговски и инвестиционни банки на световно ниво имат офшорни клонове и извършват подобни услуги на своите клиенти, както и управляват собствени активи по този начин.

В САЩ има няколко щата, които също отговарят на повечето изисквания и са предпочитани като офшорни дестинации пък същевременно са си на американска територия. Обединеното кралство е най-голямата офшорна зона в Европа.

- В "Парадайс пейпърс" се съдържа информация за повече от 120 политици от 50 държави, а също така за известни предприемачи и спортисти. В списъка фигурират имената на германски милиардери, на холивудски звезди и на автомобилни пилоти, дори на английската кралица. Могат ли да бъдат легални трикове за укриване на данъци?

- Адвокатите по принцип се занимават само със сделки в рамките на закона. Но не всичко законно, може да е и морално. Примерно, неморално е даден политик да призовава за увеличаване на данъците и осигуровките в собствената си държава, а да крие собствените си доходи в офшорни сметки.

Повечето държави вече имат данък при източника върху преводи към офшорни зони. Така и да си откриете сметка в Бермудите, ако искате да пратите от софийската си сметка директно пари натам, първо трябва да си платите данъка към НАП.

Това от своя страна просто създава още работа на адвокатите. Клиентите регистрират например английска фирма, към която превеждат парите оттук. След това от английската банка средствата заминават към офшорната дестинация. Всичко е подплатено със съответни договори и фактури и формално няма нарушение на закона, а още по-малко - престъпление.

- Има ли граница между законно и незаконно всъщност?

- Границата е правната норма. Ако дадена сделка не нарушава никакви правни норми, тя обективно е законна. Но във всяка операция трябва да се търси и житейска и стопанска логика. Няма такава, ако фирмата не плаща заплатите и осигуровките на работниците си, а същевременно прави огромни преводи към офшорна фирма, уж по някакъв консултантски договор.

Затова висшият пилотаж в този бизнес е законната форма да бъде съчетана с логични основания за дадената сделка. Въпросът ви може да има и друг аспект. Много чуждестранни инвеститори имат по-голямо доверие на съда в офшорните юрисдикции, отколкото на българските съдилища. Наскоро имаше сделка по инвестиране на много голям проект. Водеща европейска банка поиска фирмата-получател на кредитната линия да бъде регистрирана на Холандските Антили, а не в София.

Явно в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя, банката е преценила, че ще й е по-лесно да спечели делото на Антилските острови, отколкото в български съд.

Напоследък зачестиха случаи, когато фирми, регистрирани в такива зони, „осъждат” съвсем законно сериозни европейски фирми за значителни суми. Но това си е чисто престъпление. Създават се привидно реален договор между офшорката и сериозната фирма, по който последната е в неизпълнение. Договорът съдържа арбитражна клауза, предвиждаща най-често спорът да бъде решен от един арбитър. Решението на последния е окончателно и необжалваемо, а въз основа на него държавният съд издава изпълнителен лист.

Така някои фирми осъмнаха със запорирани сметки. Средствата изчезват, а делата са дълги, трудни и с неясен изход. За щастие, у нас това занапред ще става трудно с промените в Закона за международния търговски арбитраж, прокарани от омбудсмана Мая Манолова.

- В досиетата има информация, че Facebook, Apple, Uber или Nike се опитват да намалят данъчните си задължения...

- И не само. Присъстват и някои от водещите в света одиторски кантори като KPMG, Ърнст енд Янг, Прайсуотърхаус, както и банки като Ситибанк, Банк ъв Америка, Хонг Конг енд Шанхай Банкинг корпорейшън (HSBC), Криди Сюис... Едва ли при стриктния контрол, на които са подложени от властите такива институции са се занимавали с незаконни сделки.

- Защо не присъстват българи в тези досиета?

- Фирмата, от която е изтекла информация се ползва от друг сегмент клиенти. Българите не отговaряме на това ниво. От друга страна в България вече е по-евтино да си плащаш данъците, отколкото да ги укриваш.

- Коментирaйте типа клиенти, които ползват офшорни “инструменти" за укриване на данъци. От английската кралица до “перачи на пари”, наркотрафиканти и всевъзможни други субекти, пожелали да оперират “на тъмно”?!

- Офшорни инструменти се ползват от три типа клиенти. Условно наречени – добрият, лошият и злият.

“Добрите” са транснационалните банки и корпорации, обикновени бизнесмени и богати хора, които избират законни начини за намаляване на данъчните си задължения, за осъществяване на специфични търговски или финансови операции.

В България много съвсем нормални бизнесмени регистрират фирми в такива юрисдикции, за да прехвърлят формално собствеността върху българските си фирми и не за да останат неизвестни, а за да се защитят от престъпни посегателства и т. нар. кражби на фирми. Така, ако някой иска да им открадне работещите и добре стоящи български фирми, ще трябва да представи актуално състояние на чуждестранния собственик с апостил, а това не е лесно. Иначе е много лесно да се подправи подписа на физическото лице и да им вземат фирмата.

“Лошите” са напр. политици, магистрати и чиновници, които опитват да скрият приходите си от корупция в подобни офшорни сметки.

А вече “злите” са - терористи, наркотрафиканти, криминални търговци на оръжие и пр. “Злите” все по-малко имат нужда от такива фирми и банкови сметки. Този сегмент на офшорния бизнес напоследък бе изместен от криптовалутите и даркнет.

Всички нелегални дейности вече оперират с виртуалната валута. Създадоха се истински „банки” и „борси”, които не съществуват физически, а само в нета. Възникнаха възможности за обръщане на криптовалутата в реални пари, появиха се дори и банкови карти, които се държат като нормални кредитни карти, но се зареждат с биткойни и с тях може да се плаща навсякъде по света и по нищо не си личи, че дадената кредитна карта се захранва по такъв начин.

А в даркнет вече може да се намери всичко – нелегални залагания, лекарства, наркотици, секс, дори с деца, оръжие, бомби и т. н. В крайна сметка всички те опират до необходимостта от реална фирма и банкова сметка, а за това най-удобни пак са офшорните юрисдикции, където контролът и публичната информация са ограничени.

- Дори след шока, който миналата година предизвикаха т. нар. "Панама пейпърс", глобалната офшорна система си остана непокътната. Нещо повече: новите документи показват, че тя е много по-обширна и комплексна, отколкото се смяташе досега. Как ще обясните това?

- Това е илюзия. Офшорният бизнес отдавна не е това, което беше. Преди 30 г. когато започнах да се занимавам с него, имаше към 40 такива страни. Включително такива, които вече са в ЕС – Малта, Кипър, Люксембург. Обективно те вече не могат да предлагат подобни услуги.

Други държави, контролирани от САЩ, вече са под сериозен контрол от американските служби и там не е препоръчително да се регистрират такива фирми и да се откриват банкови сметки. Държавите от Британската общност, бяха принудени да спазват в голяма степен британското законодателство. Така при действието на закона „Познавай своя клиент”, всички адвокатски и счетоводни фирми трябва да изискват документ за самоличност и доказателство за адрес на крайния си клиент и да съхраняват в офисите си копия от тези документи. Това обезсмисля регистрирането на фирми и откриването на сметки там.

В действителност местата, които отговарят на изискванията за офшорни зони останаха по-малко от пръстите на едната ръка. От друга страна, политиците няма да закрият изцяло и всички офшорни възможности, просто защото и те имат нужда от тях. А за да не са толкова различими, ще допуснат и други да ги ползват, за да се създава масовка. Дори и Хитлер не анексира Швейцария, защото нямаше къде да крие парите на нацистите...

- Ще се промени ли нещо след появата на подобни досиета?

- Естествено. На първо място ще се засили натискът от страна на международната общност върху такива държави да създадат и прилагат закони, гарантиращи по-голяма публичност върху бизнеса, ограничения при разкриването и ползването на банкови сметки.

На второ място обществото ще формира различно виждане за лидерите си и предприемачите, приемани преди това като филантропи. А клиентите от своя страна ще предприемат по-предпазливи действия и няма да се разкриват дори пред адвокатските фирми, като ще ползват подставени лица, свои агенти или скрити пълномощници.

- Ще научим ли наистина секретите на свръхбогатите?

- Това което научаваме и ще научаваме е само върхът на айсберга. Свръхбогатите имат достатъчно средства и начини да прикриват тъмните си дела. Но да не забравяме какво казва Светото писание – нищо скрито, няма да остане неосветено. Важното е човек да върши всичко, и явно, и тайно, така, че ако един ден бъде осветено, да няма от какво да го е срам…
 http://dnes.dir.bg

понеделник, 28 март 2016 г.

ПЪРВАНОВ МОЖЕ ПАК ДА Е ПРЕЗИДЕНТ






                  
Стига да се кандидатира и ако го изберат, разбира се.

       Въпреки, че вече е бил избиран два пъти за Президент на Републиката, за Георги Първанов няма пречка да се кандидатира трети път.

    Действително, в действащата Конституция съществува разпоредбата на чл. 95, ал.1:


Президентът и вицепрезидентът могат да бъдат преизбрани на същата длъжност само за още един мандат.



           Твърде механично, този конституционен текст се приема a priori като абсолютна забрана за едно лице да заеме поста  отново, след като вече го е заемал два мандата.

            Адресати на правната норма са действащите президент и вицепрезидент към датата на произвеждане на избора. Никой друг!

            Освен това се говори за „преизбиране” – т.е. за избиране за нов, последователен мандат.

          Ако би искал да ограничи възможността едно лице да може да бъде президент само два пъти в целия си живот, конституционният законодател би използвал друга редакция. Нещо като „Никой не може да бъде избиран за президент или вицепрезидент за повече от два мандата.”

          В сегашната си редакция, конституционният текст е израз на стремежа на „бащите на Конституцията” да предпазят нацията от консекутивно безкрайно избиране на едно и също лице за държавен глава, както това ставаше с Тодор Живков (за председател на Държавния съвет на НРБ). Такова безкрайно преизбиране същевременно е допустимо за министър-председателя и за кметовете, както и за народните представители, за които няма ограничение за последователните мандати.

     Естествено, любопитно е как би реагирал Конституционният съд, ако би бил сезиран с този козус. Той, обаче, вече е имал повод да се произнесе по подобни проблеми досежно състава на Висшия съдебен съвет и „доживотните” началници в съдебната власт.


© Vesti

четвъртък, 19 февруари 2015 г.

ЕФЕКТЪТ НА МАХАЛОТО

или законодателство от минус безкрайност до плюс безкрайност


С предложените изменения в Наказателно-процсуалния кодекс (НПК) с цел ограничаване бягствата от правосъдието, се продължава уникалната родна традиция за лашкане от едната крайност в другата – т.е. от пълна липса на регламентация до свръхрегламентация. Ала център на либералната европейска философия за „справедливостта и доброто” е балансът между защитата на обществения интерес от една страна и правата на отделната личност – от друга. Това е тънката червена нишка, която би следвало да бъде втъкана във всеки закон и всеки съдебен акт.
Към момента правната рамка на уж най-леката мярка за неотклонение „подписка” е твърде бедна. Предвижда се забрана обвиняемия или подсъдимия да напуска „местоживеенето си” без разрешение на съответния орган. Какво се разбира под „местоживеене” респективно под „напускане” – законът мълчи. Местоживеенето може да е жилището на лицето, но тогава имаме пълно препокриване с мярката „домашен арест”. Ако под „местоживеене” се има предвид населеното място, където е настоящият адрес на лицето, пак не е ясно това конкретният град или село ли е, общината, областта и т.н. И какво е напускане: преместване на нов адрес в същото или друго населено място, пътуване по работа или за удоволствие за няколко дни или просто „отскачане” за няколко часа до друго населено място. При всички тези случаи ли трябва да се иска разрешение от компетентния орган?! А какво правим с човек, който живее в едно населено място, но работи в близкия град? Той отивайки на работа ежедневно ли нарушава наложената му мярка за процесуална принуда. Ако е така, то тази уж най-лека мярка се явява по-тежка от „гаранцията”, при която не е необходимо искането на разрешение за всяко пътуване. Всички тези празноти и безсмислици са довели до пълното формализиране на „подписката” и изпразването й от съдържание, респективно до пълно изчезване на обезпечителната й функция.
Предложените промени, а именно подписката да се осъществява посредством регулярно явяване на лицето в поделенията на МВР, ще я  превърне в следващата по тежест след задържането под стража и домашния арест. Всъщност, както наблюдаваме и при много други законодателни решения, собствените си грижи държавата  предпочита да стоварва върху главата на гражданите. Вместо да се принуждават лицата с мярка „подписка” да се явяват в районното, много по-справедливо, а и по-работещо решение би било да се въведе контрол върху лицата с „подписка” от страна на местните полицейски управления. Регулярни посещения в дома на такова лице от страна на районния инспектор или оперативен работник би осигурило информация не само дали лицето не се е отклонило, а и дали действително пребивава на посочения адрес, с кого съжителства, с какво се занимава в очакване на присъдата и пр. За това решение дори не е необходима промяна в кодекса, достатъчна е една добра инсрукция на вътрешния министър и главния прокурор.
Законодателят трябва да се погрижи да даде легална дефиниция на използваните в текста думи и изрази – „местоживеене” и „напускане”...
Би могло да се предложи въвеждането на мерки, съпътстващи най-леките за неотклонение. Това трябва да е изцяло нов текст в закона, предвиждащ при преценка за необходимост от страна на компетентния орган: прокурора във фазата на досъдебното производство, респективно съда, когато определят мярка за процесуална принуда „подписка” или „гаранция” едновременно с тях да наложат на лицето и съпътстващи мерки като:
-       задължително явяване в полицейско поделение през определен период от време,
-       забрана за напускане на конкретно населено място, община или област за повече от 24 часа,
-       забрана за напускане на жилището през определена част от денонощието, напр. от 22 до 06.00 ч.,
-       забрана за посещаване на определени места (заведения, жилищни или офисни помещения и др.) свързани с престъплението,
-       забрана за среща с определени лица (например криминално проявени или такива съпричастни с конкретното деяние),
-       забрана за упражняване на определена дейност (много подходяща мярка за причинителите на смърт на пътя – така свидетелството за правоуправление на обвиняемия ще се изземва веднага, а не след влизане на присъдата в сила, а продължителността на тази мярка ще се приспада от срока за лишаване от правоуправление, постановен от съда);
-       забрана за притежаване и държане  на определени предмети (например оръжие).

Една или няколко от горните съпътстващи мерки може да бъде налагана според преценка на нейната необходимост и целесъобразност с оглед конкретните обстоятелства на случая и за точно определен период от време, след изтичането на който мярката да се преразглежда с оглед развитието на процеса и конкретното поведение на лицето.

Сега предложените промени отново ще засегнат коректните обвиняеми и подсъдими и едва ли ще се окажат ефективни по отношение на лицата, които така или иначе са решили да се укрият от правосъдието.

В горния контекст попада и предложението за отнемане на личните карти на лицата с наложена мярка „забрана за напускане на страната” и издаването на временно удостоверение за самоличност на обвиняем (подсъдим). Този, който е решил да избегне правосъдието на всяка цена притежава достатъчно контакти и средства, за да се укрие, независимо дали личната му карта ще бъде отнета. Тази мярка, обаче, ще пенализира допълнително хилядите обвиняеми и подсъдими с коректно процесуално поведение, които се явяват редовно при повикване, не препятстват процеса и съдействат на органите за разкриване на истината. Ами ако делото продължи пет, десет или дори петнадесет години.... Такъв човек ще бъде лишен от възможността да си намери работа (защото всеки работодател, дори и длъжността да не изисква свидетелство за съдимост или удостоверение за липса на висящи дела, ще знае, че човекът, когото наема е под съд или следствие!). На такъв човек ще бъде невъзможно да ползва елементарни банкови услуги, а дори и абсурдно да получи кредит, банкова карта или лизинг или дори и да сключи договор с мобилен оператор или цифрова телевизия, доколкото и тези услуги се предлагат на база оценка на кредитния профил на клиента.

Следователно тове е не просто лошо решение, това не е никакво решение на проблема с бягствата от правосъдие.


вторник, 3 февруари 2015 г.

ДЕСЕТ ПРОСТИ СТЪПКИ ЗА НЕЗАБАВЕН НАПРЕДЪК НА СЪДЕБНАТА РЕФОРМА




Стане ли дума за съдебна реформа у нас, веднага ни вадят аргументи как без конституционни промени, дори без Велико Народно събрание, това не може да стане. Било твърде скъпо, недостигали сгради и хора. Да правиш реформа в съдебната система било като да реформираш гробищата – не можеш да очакваш помощ отвътре. И така нататък...Всъщност само с няколко прости стъпки без съществени конституционни промени и без голям разход на средства, може да се сложи едно добро начало. Ето някои идеи:


Стъпка Едно. Правото на еднократен немотивиран отвод.
Неслучайното разпределение на делата и избор на съдия или членове на съдебния състав е емблематичен пример за компрометиране на системата. Дори и да има достатъчно информация за даден съдия, че няма да бъде безпристрастен при обсъждане и решаване на спора, отзоваването му и замяната с друг е сложно нещо. Трябват доказателства. А и решението да се отведе, принадлежи на самия компрометиран магистрат.
Пристичко законодателно решение може да предостави на всяка страна по делото правото да заяви еднократно в седмичен срок от обявяването на съдебния състав, че не желае делото да се гледа от конкретен съдия без да е задължена да формулира основанията си за това и да представя доказателства. Такова искане да води незабавно до замяна на съответния магистрат с друг. Страната, ползвала се от правото си на отвод няма да има възможност на тази инстанция да прави нов немотивиран отвод, което не преклудира възможността й да се ползва и от сега предоставената възможност да се иска отвод при сериозни основания и съответни доказателства за съмнение в безпристрастността на други магистрати.
За някои магистрати е натрупано обществено недоверие, известни са техните тесни връзки с политически и икономически кръгове, окултни школи, ловни дружинки и прочие зависимости. Но както казва народът – оно се знае у селото, ама го нема у делото... Поради това шансовете такъв съдия да бъде отстранен от разглеждане на конкретно дело, от изхода на което изглежда да е заинтересован, при сегашната нормативна уредба, са минимални.
Когато за един магистрат се натрупат множество отводи – например от сто разпределени му дела, по повече от половината е отстранен, става ясно какво е общественото доверие към този съдия. И понеже е придобил право на несменяемост по силата на закона, то не е задължително да остане именно на тази позиция: може например от наказателно отделение да бъде преместен в гражданско, в бракоразводен състав или дори да бъде оставен единствено да издава заповеди за изпълнение и изпълнителни листове.
Стъпка две. Публичност на съдебните състави.
Тази стъпка е в непосредствена връзка с предходната. Съставът, който ще гледа делото да се обявява на интернет-страницата на съответния съд. Сега имената на съдиите са нещо като държавна тайна. Някои от съдилищата (Апелативен съд-София, Административен съд- София-град и други) дори не са обявили имената на съдиите, които правораздават в тях.
Стъпка три. Единна номерация на делата.
По примера на частните съдебни изпълнители, за цялата съдебна система да бъде въведена единна номерация на делата. Всяко новообразувано дело да получава уникален за цялата страна номер, състоящ се примерно от: годината, код на съда, код на състава, вид дело, пореден номер. В базата данни на ВСС цялата информация за това дело се въвежда, обработва и съхранява от образуването до приключването му, включително избора на съдебен състав с направените отводи, движението и местонахождението на делото и изхода от него. При това тази информация (при защита на личните данни на страните) да бъде общодостъпна чрез интернет.
Стъпка Четири. Аутсорсинг.
Изнасянето на определени дейности извън съответната институция и възлагането им на подизпълнители, дори на частни фирми или лица се ползва отдавна в други сфери на държавна дейност и дори в областта на правосъдието. Успешен пример са частните нотариуси и съдебни изпълнители.
Днес непосилна тежест за съдилищата, особено за по-големите от тях, е призоваването и връчването на книжа на страните. Отдавна се говори за закриването на  призовкарските служби и предоставянето на тези функции на външни субекти.
Няма съществени доводи срещу предоставянето на частни фирми или лица да осъществяват част от административните дейности в съдебните учреждения – призоваване и връчване на книжа, подръжка на архива и интернет-страниците, стенографски услуги, връзки с обществеността и медиите и други. Съдилищата имат вече натрупан опит в това отношение с преводаческите фирми.
Стъпка пет. Електронно правораздаване.
Определени видове дела, предимно за дължими суми, могат да бъдат разглеждани и решавани по електронен път. Добро начало, с всички резерви към него, е заповедното производство.
В Обединеното кралство например над 80 на сто от делата за парични суми се разглеждат чрез специална процедура, изцяло базирана на интернет.
Може да бъде създаден специализиран пул, основан на опита на търговския регистър, посредством който да бъдат предявявани всички парични искове на стойност до 50 000 лв. например. Такива искове да бъдат разглеждани и решавани от произволен съдия от съответния ранг на територията на страната без оглед седалището или адреса на страните. Така ще бъде постигната бързина, ефективност и равномерно разпределение на работата между големите и по-малките съдебни райони.
Стъпка шест. Промени в структурата на съдилищата.
Районните съдилища да бъдат закрити. Във всеки окръжен съд се създават две камари – долна и горна. Долната камара разглежда делата, подсъдни досега на районен съд. Горната камара гледа като втора инстанция решенията на долната, като същевременно разглежда и първоинстанционните дела, подсъдни до момента на окръжен съд.
Защо това е важно? Първом, постига се по-ефективно и равномерно разпределение на делата от съответния съдебен район. На второ място, спестяват се огромни средства за административни и стопански разходи – сгради, охрана, отопление, секретари, куриери и пр. Намалява се броят на административните ръководители – председатели, зам.-председатели. Подобрява се координацията, възможностите за връзки с обществеността и медиите, концентрация на архива.
За обезпечаване близостта на съда до населението, отделни състави може да провеждат ежеседмично изнесени заседания по график в различни населени места, когато страни по делото са със седалище или местожителство в даденото населено място.
Стъпка седем. Специализация на съдилищата.
След обособяването на административните съдилища и Специализирания наказателен съд бе разбит рудиментарният принцип, остатък от социализма, на единния съд.
Следващата стъпка е обособяването на самостоятелни съдебни органи по трудови и търговски спорове, до делата за малолетни и непълнолетни, по изпълнение на наказанията.
Военните съдилища да бъдат закрити. Вече нямаме нито такава численост на армията, нито състояние на война. Служителите на полицията и специалните служби бяха извадени от юрисдикцията на военното правораздаване. Поради това едва ли е оправдано подържането на такъв правораздавателен сегмент.

Стъпка осем. Особените юрисдикции.
Особена юрисдикция е орган, извън системата на съдебната власт, на когото по силата на специален закон е възложено разглеждането и решаването на спорове, произтичащи от обществените отношения в определена сфера.
Добър пример в тази насока е действащата по времето на социализма,  Комисия по териториално и селищно устройство. В наше време – Комисията за защита на конкуренцията, Комисията по дискриминацията и др.
При обсъждане на въпроса със специализацията, следва да се обсъди възможността за създаване на самостоятелни правораздавателни органи извън системата на съдебната власт, които да разглеждат специализирани спорове – например по кадастър, регулация, отчуждаване и обезщетения – към регионалното министерство. Споровете по транспорта, включително обжалване на първа инстанция на наказателни постановления – да се предостави на комисия към Министерство на трансорта и пр. Данъчните спорове – към Министерство на финансите и т.н.
Във връзка с предходната стъпка може разглеждането на трудовите спорове да се предостави на специализиран трудов арбитраж към социалното министерство, а търговските спорове – към Министерство на икономиката.
Разбира се, актовете на всички особени юрисдикции трябва да могат да бъдат обжалвани пред Върховния касационен или Върховния административен съд. В състава на особените юрисдикции освен юристи могат да бъдат привлечени и професионалисти от съответната област.
Трябва да се приеме единен Закон за особените юрисдикции, който да съдържа основните устройствени и процесуални разпоредби.
Стъпка девет. Комисия по правата на човека.
В България все още нямаме единен орган за защита на основните човешки права, гарантирани от Европейската конвенция по правата на човека и собствената ни Конституция. Съществуват отделни органи – Омбудсмана, Комисията по дискриминация, Комисия за личните данни, Комисия за защита на конкуренцията и др. Специална комисия по бавното правосъдие бе създадена след огромен натиск от Страсбург.
Време е да бъде създаден единен орган, към който гражданите и юридическите лица, чиито права са били накърнени от дейността на държавни или общински органи да се обръщат за съдействие. Този орган да обедини функциите на досега съществуващите и неговите решения да бъдат не с препоръчителен, а със задължителен характер и да може да присъжда обезщетения, както и да задължава съответните органи да прекратят нарушенията. Това ще редуцира в съществена степен делата пред Европейския съд по правата на човека, ще дисциплинира държавните и общински органи и ще създаде у българите така дифицитното чувство за справедливост.
Стъпка десет. Правото на индивидуална конституционна жалба.
Тази стъпка вероятно няма да може да бъде осъществена без лека конституционна промяна. Понастоящем е изключително ограничен кръга на лицата, които могат да сезират Конституционния съд. Отдавна се говори за предоставяне на гражданите и юридическите лица на правото самостоятелно да се обръщат към конституционните съдии, когато техни права и законни интереси са накърнени от противоконституционни закони или окончателни съдебни решения.
Най-после тази стъпка трябва да бъде направена. Естествено, оправдано би било, отделната жалба да се допуска до гледане от КС по специална процедура – например след преглед от тричленен състав или от индивидуален конституционен съдия и едва ако не бъде отхвърлена на този предварителен етап да бъде поставена на вниманието на пълния състав на съда.  А и така ще се създаде достатъчно работа на конституционните съдии, които през годините на прехода си спечелиха у обществото реномето на скъпоплатени безделници.